Интересно

Всяка година родителите на Мартин го водеха с влак до селото при баба му да прекара летните ваканции и го връщаха със същия влак в края на лятото.

Един ден момчето казало на родителите си:

„Вече съм голям. Мога ли просто да отида сам при баба ми? "

След кратка дискусия, родителите приеха.

Те стояха в очакване на влака да тръгне, сбогуваха се със сина си и му даваха някои последни съвети през прозореца, а Мартин повтаряше:

"Знам!

Казвали сте ми повече от хиляда пъти. "

Влакът беше на път да тръгне и баща му прошепна в ухото му:

"Сине мой, ако се чувстваш зле или несигурен, това е за теб!".

И той сложи нещо в джоба му.

Сега Мартин е сам, седнал във влака, както искаше без родителите му за първи път.

Възхищаваше се на пейзажа от прозореца, около него непознати се бутаха и вдигаха много шум, на всяка спирка те влизаха и излизаха от вагона.

Кондукторът на влака направи някои коментари за факта, че детето е само. Друг го гледаше с тъжни очи. Мартин се чувстваше зле със всяка минута, която минаваше.

И сега той се страхува.

Наведе глава и се разплака. Чувстваше се уплашен и сам.

После си спомни как баща му сложи нещо в джоба му и треперещ търсеше онова, което му беше дал баща му.

Той намери лист хартия, на който пишеше:

"Сине мой, аз съм в последния вагон..."

*********

Това е животът, трябва да пуснем децата си, трябва да им се доверим.

Но винаги трябва да сме в последния вагон, да гледаме, ако се страхуват или, ако срещнат препятствия и не знаят, какво да правят.

Трябва да сме близо до тях, докато сме още живи, децата винаги се нуждаят от родителите си.

Завинаги в последния вагон!

 

автор: Сотирис Калкацакос

Часовникът, който събира поколенията и спира времето за общото живеене!

"Първо и първо - учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи.

Второ и второ - когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си.

Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, - което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. - шарлатанлъци.

Четвърто и четвърто най-после - учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.".

Из "Калъп за учители", Христо Ботев 

„Легенда разказва ,че един ден истината и лъжата се срещат.

- Добро утро, казала лъжата.

- Добро утро, отговорила истината.

- Красив ден, казала лъжата.

Тогава истината се огледала, за да види дали е вярно.

- Красив ден, отговорила тя.

- Дори езерото е хубаво, казала лъжата.

Тогава истината погледнала към езерото и видяла, че лъжата казва истината и кимнала в знак на съгласие.

Лъжата изтичала до водата и казала ...

- Водата е също хубава. Нека поплуваме.

Истината докоснала водата с пръсти, а тя наистина била хубава.

Двете свалили дрехите си и заплували спокойно.

След известно време лъжата излезнала, облякла дрехите на истината и си тръгнала.

Истината, неспособна да се облече в дрехите на лъжата, започнала да върви без дрехи и всички се ужасили да я видят гола.

Ето как и днес хората предпочитат да приемат лъжата, прикрита като истина, а не истината в своята голота."

 

Жан-Леон Гером,

1896г.

Смисълът на знанието

Знанието е начинът, по който разбирам реалността. Това определение не изчерпва понятието, но ще задоволи напълно нуждите на настоящата разработка.
Неназована, реалността е всякаква и никаква. Тя бива назовавана по безброй начини и тези названия са знанието. Знанието е начинът и мащабът, по които реалността се е простряла пред очите ми. Думата тоупи е знание. Преди да дойда в Ухан, тази дума за мен не съществуваше, живеех в реалност, в която нямаше тоупи. Когато говоря с майка и й кажа, че съм ял тоупи за обяд, тя не ме разбира. Ние живеем в различни реалности, ограничени по различен начин от множеството назовими знания. Този пример е материален и безкрайно прост. По същия начин функционират и абстрактните знания, менталните идеи, през които ни се е случило да гледаме света.
Съзнанието за такава дефиниция на знанието, както и смисълът на обсъждането й тук са важни за внимателното назоваване на реалността. Моят сбор от знания не е единственият сбор от знания, нито трябва да е единственият, но за мен е важно да подбирам и артикулирам само или предимно красиви и здравословни знания. Струва ли си това знание да бъде споделено? Да обясня ли на майка какво е тоупи? Каква роля и полза ще има такова знание в нейната и в общата реалност?


Смисълът на проучването
Проучването е откриване на нови знания, разширяване на реалността. Ето такива неща имало, ето така правели някои хора, ето така можело да се гледа на света. Проучването дава нови, повече възможности, разширява реалността и прави движението ми в нея по-удобно.
В “О, колко хубаво е в Панама” на Янош Мечо и Тигърчо живеят задружно и безгрижно в малката си къщурка край реката. Тигърчо бере гъби, а Мечо лови риба и готви. Не ги е страх от нищо, защото са заедно. Един ден, докато Мечо лови риба, по реката срещу него се задава празна касетка от банани, на която пише “Панама”. Мечо навива Тигърчо да отидат до Панама, защото в Панама навсякъде мирише на бабани. Понеже и двамата не знаят накъде е Панама, сами си изработват табела и тръгват натам, накъдето сочи тя. По пътя срещат много животни и преживяват много трудности. Срещат и Ежко и Зайо, които ги канят на гости. В къщата на Ежко и Зайо има един страшно удобен червен диван. Тигърчо и Мечо решават, че когато стигнат в Панама, ще си вземат такъв.
На три места двамата питат за Панама, и тримата попитани им отговарят, че Панама е наляво, което в крайна сметка връща Тигърчо и Мечо в тяхната си къща. Тъй като е изминало много време, те не я разпознават. Виждат част от табелата “Панама”, която самите те направиха, и решават, че са стигнали. Това е най-хубавото място на света, казват. Намират си червен диван и заживяват щастливо и задружно в къщичката си в Панама.
Смисълът на проучването е да седнеш на удобен червен диван.


Смисълът на промяната
Промяната ми дава база за сравнение и оценка на натрупаните знания, натрупаната реалност, кара ме да оценя реалността си като чудна конструкция, като смислен сбор от знания, а не като даденост.
В “Къщурката” на Вирджиния Лий Бъртън малката къщурка живее сред просторни ливади, хубави хълмчета и симпатични горички. Всеки сезон около нея се сменят различни картини и винаги е някак естествено и красиво. После идват разни камиони и машини и започват да копаят. Пред къщичката се появява шосе, зад нея - жп линия, около нея се строят още сгради, все повече, все по-високи, къщурката става част от град, в който е завинаги кафяво и сякаш няма сезони. Там тя е все по-малко част от пейзажа, изглежда безполезна, изоставена, не на място. След много години наследниците на човека, построил къщурката, уреждат тя да бъде преместена извън града. Накрая къщурката е отново сред зелени ливади, отново под жълто слънце, отново хармонична част от пейзажа, сякаш възвърнала смисъла си. Тази последна картина на къщурката е идентична с първите картини, но усещането вече е напълно друго. Тя и ние сме изживели промяната на града и накрая имаме съвсем друго, ново, по-богато, по-назовимо разбиране за първоначалната реалност.
Смисълът на промяната е да погледна пак същото нещо.


Смисълът на хаоса
Хаосът е първичен, изначален, естествен. Той е реалността неназована, липсата на каквото и да е знание. Следователно той е безброй възможности, неограничени от каквото и да е нужно или ненужно знание. Хаосът е чистка.
В “При дивите неща” на Морис Сендак Макс е наказан да не яде вечеря и да стои в стаята си заради уникалните пакости, които върши. В стаята му се появява гора, после море и лодка, която го отвежда при дивите неща. Там той е коронясан за крал, дивее в продължение на три страници, след което решава да се върне в стаята си. Там, на масата, го чака вечеря, още топла.
Книгата е съвсем кратка, първата рисунка е малка, заема по-малко от половин страница, всяка следваща пораства с малко, докато думите сякаш намаляват. Трите страници дивеене заемат цялото пространство и до тях няма никакви думи. Обратно в стаята, рисунката е отново смалена и рамкирана.
Това е реалността, тя е непрекъснато ограничавана, назовавана с принципи, правила и логични последствия, които предизвикват желание за чистка, за хаос, за първичност, за неограниченост, за безкрайност, както е в рисунките с дивите неща, където няма дори думи, тоест няма названия, няма знания, няма правила. След три страници дивеене обаче Макс все пак решава да напусне дивите неща и да се върне в рамките на стаята си, където са думите и ограниченията.
Реалността, човешката реалност има нужда да бъде назована и смалена, но названията са в непрекъснат процес на промяна и подмяна. Достъпът до хаоса, до първичното, до безезичното, до незнанието е нужен, защото той дава представа за начините, по които е необходимо и не е необходимо реалността да бъде ограничена. Той изчиства всички смисли и позволява реалността да бъде мислена и назовавана начисто, с безбройните си възможности.
Смисълът на хаоса е в това, че ми позволява и ме принуждава сам да се върна в реда.


Смисълът на разбирането
До една или друга степен реалността е обща. Разбираме и използваме нещата по уникален начин, но и постоянно ги споделяме, език, цвете, стол, автобус, филм, интернет. Да разбираме на първо място предполага да съзнаваме, че много хора виждат съвсем друга реалност. Разбирането, запознаването с чужди гледки носи нови знания и възможности.
В “Разходката на Иън” двете сестри решават да излязат на разходка в хубавия ден. Аутистичното им братче Иън иска да излезе с тях и те неохотно го взимат. Влизат в закусвалня, сестрите зяпат изкусителните манджи по таблите, а Иън не откъсва поглед от вентилатора на тавана. Навън бръмчат пожарникарски сирени, а Иън се ослушва за нещо, което сестрите му не чуват. До цветарницата ухае на хубаво, но Иън е зает да мирише тухлите на къщата наблизо. В парка Иън ляга върху асфалта и блажено опира буза в него. Сестра му е засрамена и непрекъснато го мъмри.
По обяд Иън изчезва, сестрите му се паникьосват, никъде не го намират. Накрая едната се опитва да мисли като Иън и се сеща, че той най-много обича камбаната в парка. Там и го намира. На връщане радостна го оставя да лежи върху асфалта, да души тухлите, да се ослушва за недоловимите звуци, а в закусвалнята двамата заедно дълго-дълго зяпат вентилатора на тавана.
Смисълът на разбирането е приемането на чуждата реалност.


Смисълът на натрупването
И четирите споменати книги завършват със завръщане в първоначална позиция, но винаги с натрупани нови знания. Смисълът на знанието не е в замяната на стари неща с нови, а в натрупването, непрекъснатото разширяване, утилизирането на новите знания и въвеждането им в употреба заедно с вече наличните.


Стефан Русинов 

 

Попитали актьора Джеки Чан:
- Джеки, доволен ли сте от живота си?
Той отвърнал:
- Знаете ли, преди време чух много мъдри думи:
Твоята сложна работа е мечта за всеки безработен.
Твоето непослушно дете е мечта за всеки бездетен.
Твоят малък дом е мечта за всеки бездомен.
Твоят малък капитал е мечта за всеки длъжник.
Твоето неблестящо здраве е мечта за всеки неизлечимо болен.
Това, че Всевишният скрива греховете ти от хорските очи, е мечта за всеки, опозорен от греховете си.
Твоето сърдечно спокойствие, твоят спокоен сън, твоята достъпна храна са мечта за всеки, в чиято страна има война.
Нужно е да ценим всичко, което имаме.
Никой не знае какво ще се случи с него утре.

 
В едно училище учителката решила да даде специален урок на учениците си, но чрез особена мотивация. Дала им за задача да напишат кратко свободно съчинение на тема, която всеки сам си избере, а победителят ще получи подарък – нови ботуши. Ботушите стояли на бюрото и това още повече мотивирало децата.
След половин час те завършили съчиненията си и ги предали на учителката. Тя била много затруднена, защото всички били написани прекрасно. "Кой най-много заслужава ботушите?" – се питала тя – "Какво да направя?"...
Тогава тя взела решение да се тегли жребий. Помолила всяко дете да напише името си на листче, да го сгъне и пусне в кутията от ботушите. След като разбъркала листчетата, учителката изтеглила късметлията: Гого! Всички деца ръкопляскали и поздравявали Гого, а той плачел от щастие, прегърнал ботушките.
Доволна от успешния ден, вечерта учителката разказала на мъжа си историята, плачейки. Той я изслушал, радвал се, но я попитал защо плаче, след като всичко е завършило благополучно?
Отговорът на жена му го поразил:
– Истината е, че в кутията с листчетата с имената на децата, всички листчета бяха с едно и също име: Гого
Децата са знаели за бедността, в която живее момченцето. И, без да мислят за себе си, са решили да му помогнат, като направят така, че да получи новите ботушки.

Кое тежи повече - 1 тон камъни или 1 тон памук?

Сандвич хляб, лук, маслина за 6 усти. И въпреки това тази уста няма да престане да казва "Благодаря на Всевишния".

Днес имаме всичко, но пак казваме "нямаме".

Всичко ни липсва, виновни сме за всичко и забравяме да благодарим за храната на масата, покрива над главите си, топлината сега през зимата, дрехите, които трябва да носим...

И после се чудим защо депресията е бичът на епохата?

Преследваме безполезни неща, от които дори нямаме нужда, естетиката е нашето ежедневие и най-важната мярка за човек... липсва ни смирение и уважение.

Приятелю, независимо какво искаш, не се ли научиш да бъдеш благодарен и винаги да се фокусираш върху това, което нямаш, винаги ще бъдеш нещастен...

Росен Цветков

Драги ми Смехурко,

Седнах да ти пиша, та да се посмееш. То за смях е, зная, но аз си изпатих. Казано накратко, тупаха ме, братко.

Ти нали познаваш баба Цоцолана, дето бях ти писал, колко е припряна? Тя за хубостчица душата си дава. Два месеца става вечер не пропуща да не се намаже със едно мазило, дето подмладява. Баба Цоцолана от това мазило по-млада не стана. Ала то докара моето патило.

Една вечер късно баба Цоцолана уж беше заспала, а викна високо от своята стая: "Слушай, Патилане! Легнала съм вече. Дай ми от долапа малката кутийка с бялото мазило!"

Аз скочих и грабнах първата кутийка, що в долапа зърнах. Внесох я и питам:

- Свещ дали да паля?

- Хайде, вече лягай! Свещта пари струва. Баба ти си знае: и в тъмното може!

Аз бързо излязох и никак не знаех, че вместо кутийка с бялото мазило, бил съм и занесъл пак такваз кутийка с боя за обуща.

Легнах си спокойно. През стената слушах в съседната стая, как баба пъшка, пъшка, не заспива, с чудното мазило бръчките разтрива.

На сутринта рано, както всяка заран, бързоръка Дана кафе й занесе. Но още на прага, чу се страшен трясък. Тича вънка Дана, вика, та се къса: "Какво чудо стана! Кой дявол го стори? Баба Цоцолана станала мецана! Идете я вижте! Щом само я зърнах, подноса обърнах!"

Вик и олелия - махлата се смая. Котаракът скочи, кучето залая...

Но разбрах аз скоро мечката каква е. Тя ме сграбчи здраво, с чехъла заудря...

Съседи се сбраха, та ме отърваха.

Тъй, драги Смехурко, баба Цоцолана на мецана стана, ала и по мене здраво не остана. Но всичко минава. Всичко се забравя. На, сега ти пиша и смях ме задавя. Пращам ти картинки. Аз сам ги рисувах. Но щом ги разгледаш, скъсай ги веднага, че не дай си боже, баба да узнае, чехълът и страшен пак ще заиграе!...

Хайде, толкоз стига.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо

Патиланско Царство
Ран Босилек 

- Учителю, какво би казал, ако разбереш за моето падение?
- Стани!
- А, ако падна отново?
- Отново стани!
- И, колко време може да продължи това?
- Ще падаш и ще ставаш докато си жив! Защото тези, които падат и не се изправят, вече са мъртви.

С личен пример, разбира се!

Бях прекарал около час в банката с баща ми, тъй като той трябваше да прехвърли пари. Не можех да устоя и попитах...

„Татко, защо да не ти активираме интернет банкиране?“

„Защо да правя това?“ – попита той.

„Ами тогава няма да се налага да прекарваш един час тук за такива неща като прехвърляне на пари. Може дори да пазаруваш онлайн. Всичко ще е толкова лесно!“

Бях толкова вдъхновен за въвеждането му в света на интернет банкирането.

Той попита: „Ако направя това, няма да се налага да излизам от къщи?“

„Да, да!“ – отвърнах. Казах му как дори хранителните стоки може да се доставят на прага и че „Амазон“ доставя всичко!

Неговият отговор ме остави безмълвен.

Той каза: „Откакто влязох в банката днес, срещнах четирима приятели, поговорих си с един от персонала, който вече ме познава много добре. Знаеш, че аз съм сам...това е компанията, от която имам нужда. Харесва ми да се приготвям, за да изляза и да дойда в банката. Имам достатъчно време. Физическото докосване е това, за което копнея.

Преди две години, когато се разболях, собственикът на магазина, от който си купувам плодове, дойде да ме види, седна до леглото ми и заплака.

Когато майка ти падна по време на сутрешната си разходка, продавачът от местния „Плод и зеленчук“ я видял и незабавно запалил колата си, за да я върне у дома, тъй като знае къде живеем. Ще имам ли това човешко „докосване“, ако всичко стане онлайн? Защо ще искам всичко да ми се доставя на прага и да ме принуждават да взаимодействам единствено с компютъра си? Харесва ми да познавам човека, с когото си имам работа, а не просто с някакъв „продавач“. Това създава връзки и взаимоотношения. „Амазон“ доставя ли и това?“

Технологията не е живот.
Прекарвайте време с хора… а не с устройства.

Автор: Неизвестен